Тя е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко.
Започна да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение.
Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино.
И да пътува много обича.
Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката.
Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение
.

неделя, 22 ноември 2015 г.

Чадърени срещи

"Walk On" - Gina Brown Art


Дъждът започваше да се усилва и се налагаше да си намеря някакъв заслон. Някъде надолу по улицата може би имаше магазинчета или заведения с козирка, където да се скрия. Докато се колебаех какво да направя и накъде да тръгна, чух зад себе си забързани стъпки - звук от токчета по тротоара. Една жена с червен чадър ме задмина, пресече и се озова в градинката. Там я чакаше мъж. Прегърнаха се за кратко. После тя остави разгънатия си чадър на една пейка и се приюти под неговия - черен, класически мъжки чадър. Пресякоха улицата и така чух част от разговора им.
- Още ли продължаваш да го правиш?
- Да. Така някой може да намери нещо, предназначено само за него, в точния момент.
- Този е със звездички. Да не би да е детски?
- Хах, не! Това, че понякога си купувам детски сандали, не означава, че и чадърите ми са детски. Напротив - чадърите ми са за възрастни. Просто обичам звездички.
- Знам. И точки.
- Да! И ноември обичам...
- Откога?
Скриха се в едно кафене надолу по улицата. Аз взех червения чадър, който все още стоеше самотно на пейката. Имах още няколко задачи, които благодарение на него нямаше да пропаднат.
Какви ли бяха? Приятели, двойка, семейство?... Замислих се за срещите и за отпечатъците, които те оставят. Всяка мисъл, всяка емоция оставя своя отпечатък. Понякога деликатно и скрито, друг път по-дълбоко и дори видимо, като белег. Срещите са най-различни, но винаги са белязани от къс откраднато, подарено, споделено време. Аромат, усмивка, поглед... Някъде, някога, защото...

След около час и половина ги видях отново. Подминаха ме. Чух я да казва:
- Чудесно е това! Толкова се радвам!
- Колко червени чадъра си купила през последните няколко години?
- Не знам, важно ли е?...
- Важно ли е?
- Важен е дъждът.
- А какво ще се случи, ако един ден се окаже, че по магазините са свършили всички червени чадъри?
- Ще си намеря някой на някоя пейка или ще се възползвам от твоя скучен чадър.
- Ще те изпратя до метрото.
И аз отивах натам. На влизане в метростанцията ги видях. Кратка прегръдка за довиждане и се разделиха. Разминах се с него. По нейните устни прочетох "бъди щастлив". Той нямаше как да я чуе, защото в този момент вече излизаше.
Явно бяхме и в една и съща посока, защото я видях да се качва в моята мотриса. Седнах до нея и прекъснах SMS-а, който пишеше: "бъди щаст...".
- Мисля, че този чадър е Ваш.
- Да, благодаря Ви, но повече няма да ми трябва. Задръжте го, моля.
- Благодаря.
Трябваше да слизам на следващата станция и за втори път прекъснах SMS-а й:
- Все пак Ви го оставям. Заповядайте.
- Не, задръжте го, наистина няма да ми е нужен.
- Човек никога не знае... А и до края на ноември прогнозата е за дъжд. Довиждане и хубава вечер!
Оставих чадъра на седалката до нея и слязох.