Тя е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко.
Започна да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение.
Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино.
И да пътува много обича.
Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката.
Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение
.

понеделник, 1 август 2016 г.

Август

Снимка: www.pexels.com


"Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това." (Атанас Далчев)


Август е моят месец. И не само защото съм родена тогава...

Лятото е все още в разгара си, ала някъде едва доловимо вятърът вече разнася шума от танца на листата. Във въздуха сякаш има нещо различно – като хвърчило, което неволно съм изпуснала, като балон, който е полетял за срещата си с птиците.

Наслаждавам се на всеки горещ ден, на всяка топла вечер и на всяко усмихнато утро. Флиртувам с лятото, целувам слънчевите лъчи, сливам се с емоцията. Сприятелявам се с мисълта, че след месец-два нещата ще са малко по-други. Тогава ще съм прибрала в скрина ефирните рокли и цветните сандали, а в чекмеджето за вещи със сантиментална стойност – всички осъществени и неосъществени срещи, недоизпити чаши розе, залези и изгреви...

Като сладолед, който се разтапя, но е толкова вкусен, че не искаш да се лишиш от нито една капчица или парченце.

Като любим летен коктейл, едновременно сладък и тръпчив – точно какъвто го харесваш всъщност.

Като онази любов, която знаеш, че трябва да пуснеш, за да се върне отново някой ден при теб.

Здравей, август!

сряда, 20 април 2016 г.

Коя е твоята игра?


Учили са ни, че животът е борба, а всъщност той е чисто и просто игра. Играта е най-ефективният метод за учене, защото се осъществява посредством свобода и преживяване. Когато не чакаш някой да ти разкаже, а се хвърляш сам да преминеш през всичко. Децата владеят това умение, което с течение на времето закърнява у възрастните. Ние сякаш все се пазим да не сбъркаме, да не се ударим, дори се отказваме, докато у детето е заложен целият възможен устрем, с който то изследва границите. Проверката на наученото често разпознаваме като трудности, проблеми и препятствия, а всъщност това са така необходимите по пътя ни напред възможности, предизвикателства и синхроничности.

Животът не е стечение на външни обстоятелства. Да, те безспорно съществуват, но най-вече за да имаме поле за действие и поводи за творчество.

Животът не е състезание. А ако е, то е само за да се състезаваме със самите себе си - когато съпоставяме своето днешно със своето вчерашно "аз".

Редим пъзели и търсим липсващи парчета и отговори, а те се оказват точно под носа ни.

Играем на карти и случваме късмета си сами.

Играем шах и, обмисляйки всякакви тактики и стратегии, правим неочаквани рокади.

Губим на "не се сърди, човече", но въпреки това, от суеверие или от инат, всеки път избираме един и същи цвят пионки.

Играем на домино и, вместо да подреждаме разумно, сътворяваме малък ефект на доминото. Ей така, на шега.

Понякога играем на думи и асоциации. Смислите убягват за сметка на недоразуменията, но и нерядко се ражда нещо вдъхновяващо - достатъчно, за да излезем и следващия път от мълчанието си.

Случва се да играем и на криеница - във взаимоотношенията си с другите или дори със самите себе си.

От време на време играем на светлини и сенки. И тъкмо когато сенките започнат да ни се струват в повече, ненадейно някое слънчево зайче преобръща цялата картина.

Която и да е вашата игра, знайте, че единственото правило, което може да съществува, е да следвате себе си. Дръзновено, вдъхновено, красиво.

вторник, 19 април 2016 г.

Време за танго

Тангото е страст, желание, магия. Езикът на танца е способен да изрази онова, за което на вербалния език не биха достигнали думи.

Представям ви три танга, като изпълненията, които съм подбрала, са от филми. Надявам се да ви харесат и да ви вдъхновят дотолкова, че да поканите някого на танц или да направите две-три стъпки сами пред огледалото.

Каквото и да изберете, бъдете сигурни, че няма да съжалявате!


Por una Cabeza
"Усещане за жена" (Scent of a Woman, 1997)


Тангото е написано през 1935 г. от Карлос Гардел и Алфредо Ле Пера. Във филма е използвано произведението на Ицхак Пърлман и Джон Уилямс (двамата поотделно са носители на безброй много награди, сред които "Грами", "Оскар" и "Еми"), което е адаптация за цигулка на същото танго. Танцьорите във филма са Ал Пачино, който играе незрящ, и Габриел Ануар. Ал Пачино печели "Оскар" за ролята си.


Santa Maria (del Buen Ayre)
"Ще танцуваме ли?" (Shall We Dance, 2004)

 
Тангото е написано през 2001 г. от Gotan Project. Изпълнението във филма също е тяхно. Интересно е да се знае, че името на триото идва от аржентински жаргон, в който сричките на думите се разменят, т.е. "gotan" означава именно "tango". Във филма танцуват Дженифър Лопез и Ричард Гиър.


Baudelaires Tango
"Улични танци 2" (Street Dance 2, 2012)


Тангото е написано от Лойд Пирин и Джордан Крисп и е от саундтрака към филма "Улични танци 2". На вълнуващите кадри танцуват София Ботела и Фалк Хентшел.

Знам, че веднъж докоснал се до тангото, човек иска още и още от него. Затова ви подарявам още мъничко време с моето най-любимо танго - Libertango. Това е аржентинско танго, написано от изключителния Астор Пиацола и издадено през 1974 г. в Милано.

сряда, 9 март 2016 г.

Промени. Кратък наръчник.



Промените могат да бъдат нежелани, болезнени, стресиращи. Когато са резки, а не плавни. Когато не сме склонни да поемаме рискове, а ненадейно сме изправени пред ситуация, която го налага или поне го предполага. Когато не сме имали достатъчно време, за да се пренастроим на новите честоти. Като при раздяла (с човек, работа, място), която си мислим, че не можем да понесем. И дори не ни хрумва, че единствената раздяла, която не бихме могли да преживеем, е тази със самите себе си, във всякакъв аспект.

Промените могат също и да лекуват - емоционално, ментално, физически. Често ни се струва почти като химера, а всъщност е само на едно "да" или на едно "не" разстояние. Когато забравим за страха от провал, за притеснението от това как бихме изглеждали в очите на другите, та дори и в своите собствени. Когато имаме доверие на себе си. И по-късно, от дистанцията на времето си даваме сметка, че в съответния момент именно промяната е била единственото нещо, което си е на мястото.

Понякога възприемаме дадена идея като напълно противоречаща на здравия разум. Отхвърляме я първосигнално, което пък е чисто емоционална реакция. Нерядко обаче нещо, което на пръв поглед не е добро, може да се окаже за добро. В такива моменти е за предпочитане да се вслушваме повече в интуицията си или поне да накараме гласа на т.нар. здрав разум да замлъкне за миг-два, за да видим отговорите, които са вече в нас, и да открием нужната ни доза увереност.

Има неща, върху които действително нямаме контрол. Съществуват и такива обаче, които сме в състояние да променим, но незнайно защо не го правим. Отлагаме до безкрай, търсейки и намирайки всевъзможни оправдания. Бягаме от отговорност. Оставяме инициативата на друг. Правилната посока на трансформация е отвътре навън, като същевременно явленията и събитията в живота ни надскачат двуполюсния модел - бяло/черно, добро/лошо, положително/отрицателно. Обожавам черно-бялата фотография, пренася ме в друго време, но в нашето "сега" пълнокръвната в цветово отношение картина е задължителна.

Всяка промяна е предизвикателство. Всяко предизвикателство е възможност за придобиване на нов опит - въпроси и отговори, знания и умения, които съвсем практически биха ни били от полза, ако не веднага, то в един по-дългосрочен план. Преди бягах от предизвикателствата като дявол от тамян (затова сега пиша от България, а не от Австралия) и тогава почти нищо не се случваше. След това се научих да предизвиквам себе си (всъщност още се уча). И започна да се случва всичко...

сряда, 24 февруари 2016 г.

четвъртък, 18 февруари 2016 г.

Една (не)любовна история


Той беше едно интровертно момче. Самата мисъл да излезе сред хора, с които би му се наложило да общува, понякога го задушаваше. Имаше един приятел, с когото си говореха за книги и филми. И за момичета - героините от книгите и филмите.

Тя беше едно екстравертно момиче. Идеята да прекара и час сама, без компания (притежаваше неоспоримото качество да се превръща в център на внимание за максимум от една до три минути), я убиваше. Познаваше всички, или поне всички без един - него.

 ***

Той вървеше вяло по училищния коридор, забил нос в книгата си. Сблъскаха се и, досущ като в банална романтична комедия, листите от папката й се разпиляха.

- Нещастник!

***

Когато тръгнеш с огромни очаквания спрямо живота, който те очаква извън училищния двор, рано или късно, или почти веднага, се разочароваш. В даден момент обръгваш, защото разбираш, че разочарованията са част от играта, и си караш, както знаеш. Поставяш цели, преследваш мечти, кроиш планове, сменяш маски, играеш роли, летиш, залиташ, падаш, ставаш, забравяш, продължаваш, съхраняваш себе си по пътя.

***

Като дете, той мечтаеше да стане писател. На двайсет и три живееше сам на квартира (баща му плащаше наема), след години щеше да драска някакви умопомрачителни неща в блог, не излизаше много-много, само на театър ходеше. Там не се налага да общуваш - дори би се изтълкувало като проява на лош вкус, ако се опиташ да коментираш със съседа си по място нещо от представлението.

Като дете, тя мечтаеше да бъде актриса. Знаеше за своята харизма, а по-важното бе, че знаеше как да я използва. На двайсет и три участваше в цели четири театрални постановки, а скоро щеше да започне да снима и за телевизията, макар че, както казваше тя, в днешно време кой гледа телевизия (малко беше изпреварила времето си). Голямата й мечта беше киното, разбира се.

***

Писателите по дефиниция са самотници. Така си мислеше той, по-точно така се успокояваше. Нямаше нито време, нито желание да се среща с жени. Повечето го плашеха до смърт. Всичко, което искаше, беше да напише бестселър. Под псевдоним, разбира се.

Широко известен факт е, че талантливите актриси са и много популярни. Интервюта, събития, любовни афери... С такова ежедневие някак не ти хрумва да мислиш сериозно за семейство. Някой ден... може би.

***

Той пишеше. Отнякъде го беше сполетяло вдъхновение.

Тя участва в някакъв кастинг за статисти в англоезичен нискобюджетен филм, впоследствие я хареса един човек от екипа и, след като снимките приключиха, замина за страната на неограничените възможности. Добре че преди НАТФИЗ беше завършила Английската!

***

Той написа своя бестселър - отне му около двайсет години, но мечтата на живота му беше факт! Дори го преведоха на английски и едно холивудско студио изяви желание да заснеме филм по книгата. И о, ужас! - поканиха го да присъства на кастинга за главна актриса. Налагаше се за първи път през живота си да напусне пределите на квартирата, на родината и да се срещне и общува с много хора. Прииска му се да не беше написвал бестселър. Прииска му се да не се беше раждал изобщо.

Агентът й я беше записал за участие в нов кастинг. Тя вече беше с единия крак в графата "застаряващи актриси", конкуренцията на двайсетгодишните беше смазваща, но пък с другия крак продължаваше лежерно да им сритва задниците.

***

Разбира се, за деня на кастинга му бяха осигурили преводач. За всеки друг на негово място цялата тази история би била сбъднат блян, но за него беше агония. Той беше същото онова интровертно момче, макар и вече на четиресет, с едничката разлика, че сега бе забил нос в своята авторска книга.

Дойде и нейният ред. Въпреки възрастта си тя беше озарена от удивителна момичешка харизма. Изведнъж чу българска реч и ококори огромните си черни очи. Трябваше да се съсредоточи въпреки всичко и да изнесе онзи монолог. Донякъде се почувства нелепо, защото възрастта на героинята беше двойно по-малка от нейната.

***

В главата му нахлуха спомени от онова време, когато обичаше да ходи на театър в София. Жената пред него нямаше акцент, явно беше американка, но някак много му напомняше за една очарователна млада актриса, чиито постановки се беше случвало да посещава по няколко пъти.

Когато разбра, че сред участничките в кастинга е имало българка, пожела да говори с нея лично и да й обясни за ролята. Книгата разказваше за живота на жена преводач и преподавател и щяха да са необходими две актриси за ролята - на около двайсет и на около петдесетгодишна възраст.

След като изслуша идеите му, поднесени по телефона под формата на леко объркан монолог, тя му каза само едно (беше чувствителна на тема "възраст", а и думата излезе сама от устата й):

- Нещастник!

***

Филмът стана хит и май дори спечели някакви награди.

Тя не получи ролята (т.е. не пожела да я получи, защото чисто възрастово се беше разминала с героинята), но прочете книгата докрай. Макар и да не искаше да си го признае, беше вдъхновена от нея, защото откри вътре парченца от едно друго свое "аз". И... реши да се върне в България.

***

Той започна да пише втора книга. 

Тя си купи къща в едно родопско село и кандидатства за учител по английски език в близкото градче (в селото нямаше училище). В часовете преподаваше и литература, носеше на децата книги в оригинал на Шекспир, Дефо, Суифт, Байрон, Кийтс, Дикенс, Такъри, Уайлд... Беше трудно, но затова и предизвикателство. Понякога човек трябва да търси и да прегърне предизвикателствата, защото именно така може да открие и да прегърне себе си. Тя се чувстваше удовлетворена от работата си с децата (те я обожаваха, най-малкото защото винаги изглеждаше като току-що слязла от големия екран - беше различна от всичко и всички наоколо). Беше щастлива.

***

Той завърши втората си книга - за случайните срещи и неслучайните връзки.

Тя преведе книгата.

***

Това не е любовна история. Можеше и да бъде, но понякога е по-важно човек просто да открие себе си и истинското си призвание или следващото си амплоа. Това нерядко става благодарение на връзките ни с хората, дори и с онези, които реално не познаваме. И всичко се случва след поредица от взети решения и направени избори - до един правилни в съвкупността си именно заради крайния резултат.

неделя, 7 февруари 2016 г.

"Здравей, харесвам те, ще ми бъдеш ли приятел?"


В предишен пост написах, че приятелствата нямат нужда от каквито и да било дефиниции и класификации, за да съществуват, но след това се поразмислих малко... и се започна с дефинициите и класификациите.

Има приятелства, които изглеждат далечни като времето, когато са се случили. Наскоро се видях с един мой приятел, с когото се познаваме от 20 години, но през последните 15 сме се виждали не повече от 4-5 пъти. Не знам защо, но винаги съм страдала от предубеждението, че след толкова време няма да има какво да си кажеш със съответния човек. Може би и поради тази причина съм оставила няколко приятелства да избледнеят с времето до степен на заличаване. Оказа се, че при една такава среща не само има много теми за разговор, които дори не се изчерпват с общите спомени, но и преоткриваш приятелството наново. А какво по-ценно от това?

Има приятелства, които, въпреки че през цялото време са на една ръка разстояние, не се изморяват и остават до края на филма, че и за надписите. Някои от тях се сгушват като мъркаща пухкава котка някъде край теб и не се натрапват. Други са по-експанзивни - такива, които те предизвикват постоянно. Колкото и да са различни обаче, общото между тях е липсата на табута, защото всичките умопомрачения и лудости са ако не споделени, то винаги приети като свои. Те търпят всичко, защото са всичко - и неспирен поток от думи, и мълчание, и безусловна подкрепа, и леден душ, когато е необходимо. Тези приятелства са виждали крилата ти, но също така знаят как изглеждаш и свит на кълбо.

Има приятелства, без които не можеш да дишаш. По отношение на тях обаче понякога се случва да прекалиш с думите и така да попречиш на тях да дишат. Някъде там идва моментът, в който си готов (или поне искрено се надяваш да е така) да кажеш на някого "достатъчно те носих в сърцето си, повърви малко". А после неизменно има някакъв шум - от сърце, такси, метро, самолет, няма значение какво, заради който не се чува продължението на думите ти - "а когато се умориш, аз ще съм си тук". Не че това има някакво значение - в подобни случаи така или иначе приятелствата не заминават никъде поради простата причина, че не могат да използват такси, метро, самолет... Те използват само сърцето, по подразбиране, и в този момент получават пространството, от което са имали нужда. А ти си даваш сметка, че всичко се променя, само не и лятното морско слънце надвечер.

Има приятелства, които предстои да се родят. Те живеят в бъдещето. Знам, че, колкото повече човек се отдалечава от детството (когато нямаше нищо по-лесно и по-нормално от това да кажеш на някого, хващайки го за ръка, "здравей, харесвам те, ще ми бъдеш ли приятел?" и когато приятелствата не се изчерпваха в социалните мрежи, а ухаеха на цъфнали липи, бяха вкусни като откраднатите от градската овощна градина череши и озаряваха както отлетялата от дланта светулка), толкова по-трудно става създаването на чисти приятелства. Но трудно не означава невъзможно и... изобщо думите понякога са с относително значение.

Със сигурност за приятелствата може да се пише до безкрай - дефиниции, класификации, клишета... Донякъде това е излишно обаче, тъй като те живеят свой собствен живот и пишат историята си сами - във и извън думите, времето и пространството.

четвъртък, 4 февруари 2016 г.

12 думи


Тя ме познава от 15 години. Никога нищо не си е позволявала да ми спести или захароса (точно напротив), дори и с риск да не ми хареса, да ме нарани или вбеси, а наскоро ме определи посредством тези "произволни целенасочени" думи:

Тишина
Топлина
Устрем
Летеж
Желание
Търсене
Вяра
Сила
Разбиране
Потапяне
Сдържаност
Избухване

12 думи. Първата ми асоциация беше с броя и поредността на месеците. Вчера беше 20 градуса и видях цъфнали кокичета - връзва се с месец Топлина. А моят месец е Сила... :)

Знам, че човек няма абсолютно никаква нужда от приятелски дефиниции, за да се самоопредели, нито пък приятелствата имат нужда от каквито и да било дефиниции и класификации, за да съществуват. Отвъд думите, времето и пространството - те са.

Поздрав за нея с една песен, която, оказа се, е любима на двете ни. :)




сряда, 3 февруари 2016 г.

Шоколадово време: моите бонбони


Това е първата кулинарна статия в този блог. Най-вероятно ще е и последната. Един ден не е изключено да направя и кулинарен блог, но това би се случило, едва когато съм се усъвършенствала дотолкова, че сама да измислям рецепти, и то успешни. Т.е. този ден е доста далеч. Дотогава ще си открадвам онези рецепти, които са ми харесали, и ще си ги събирам в папката на лаптопа. В допълнение към нея са цветните листчета върху вратата на хладилника - рецепти, успешно преминали от графа "чакащи" в графа "реализирани".

В Париж бях попаднала на едно магазинче за ръчно приготвен шоколад. Истината е, че аз не съм много по сладкото. Да си купя шоколад, се случва веднъж годишно, като той задължително трябва да е натурален, защото иначе не се вписва в представите ми за шоколад. Насищам му се в рамките на 2-3 парченца, не повече. В онова магазинче обаче се носеше такъв пленителен аромат, че ми се прииска да остана там завинаги. Помня, че накупихме бонбони и разни други малки сладкиши за подарък, а накрая си избрах и един шоколад за мен. Човекът на касата, който беше и майсторът шоколатиер, започна много възторжено да ми обяснява нещо, жестикулирайки като във филм с Луи дьо Фюнес. И тъй като моите познания по френски не са твърде задълбочени, минаха 1-2 минути, преди да осъзная, че съм взела шоколад, който е 100% натурален, т.е. съставът му е единствено и само какао. Едва тогава обърнах внимание, че шоколадите, които иначе изглеждаха по абсолютно еднакъв начин - опаковани в прозрачни опаковки, бяха подредени в зависимост от процентното съдържание на какао в тях - 100%, 90%, 80%, 70%, 60%.

Отварям скоба. Предполагам, знаете, че истинският натурален шоколад се прави само от какаови зърна (какао и какаово масло) и нерафинирана тръстикова захар. Белият шоколад не съдържа какаова маса (сухата част от зърното), а само какаово масло (мазнините, извлечени от зърното). Млечен шоколад май никога не съм харесвала, тъй като ми е твърде сладък, затова няма да се спирам на него. В добавка към основните съставки може да има някакъв естествен аромат, напр. етерични масла от мента, портокал, лайм и др., ядки, подправки, напр. джинджифил, кардамон и др., сушени плодове, напр. стафиди, боровинки, годжи бери и др. Съставки като емулгатори (соев лецитин, слънчогледов лецитин), суроватъчна пудра, малтодекстрин, регулатор на киселинността (лимонена киселина), консерванти, оцветители, сгъстители (ако се зачетете в етикета на произволно избран шоколад в магазина, ще се уверите, че списъкът може да продължи и още), нямат място в чистия натурален шоколад. Затварям скобата.

Онези френски шоколади бяха само какао и захар. Аз явно бях избрала възможно най-горчивия, т.е. без грам захар. Е, накрая компромисно замених стоте процента със седемдесет.

Миналата година в интернет ми беше попаднала рецепта за сурови шоколадови бонбони. Наложи се тя да изчака обаче, докато си намеря подходящи силиконови формички за бонбони. Това се случи 1-2 месеца по-късно - беше любов от пръв поглед, нямаше как да ги подмина. Освен с формички, трябваше да се снабдя и с какаово масло. Спрях се на маслото на Гайо (препоръчвам шоколадите им).

По неясни за мен причини сякаш очаквах да се появи специален повод, за да направя бонбоните. Формичките търпеливо си чакаха в шкафа, а какаовото масло - в хладилника...

Един ден получих неочакван подарък от твореца, който стои зад бранда Design Art Studio Ekaterina Lachova, без дори да се познаваме. Това беше една прекрасна ръчно направена порцеланова чинийка в цвят екрю с ефект на пръски в черно. Картичката, придружаваща чинийката, започваше с думите: "Позволих си да Ви подаря..." - толкова деликатно и мило! Същия ден бонбоните ми бяха факт! Първо, защото явно съм чакала да имам и най-подходящата чинийка за тях, и второ, защото може би разпознах този жест като специален повод.

Бонбоните се приготвят изключително лесно и бързо. Аз направих лайт версия заради 2-годишната си дъщеря - замених какаото с рожково брашно. Изключително много й харесаха, но след третия подред бонбон все пак я спрях... за малка почивка. :) Следващия път когато използвам рожков, ще намаля броя на фурмите, защото рожковът е сладък за разлика от какаото. Фурмите се явяват заместител на нерафинираната захар, но аз така или иначе ги предпочитам като подсладител пред каквато и да е захар. Рецептата включва не много на брой съставки, така че бонбоните се доближават до идеята за истински шоколад. Също така според мен тази рецепта търпи леки вариации и отклонения, т.е. всеки може да вложи доза творчество и да експериментира според личните си вкусови предпочитания до постигане на оптималния вариант.

Продукти:
1 чаша какаово масло 
1/2 чаша сурово какао на прах
10 бр. обелени пресни фурми (или 5 с. л. агаве, мед или кленов сироп - когато подсладителят е течен обаче, след изваждане от хладилника бонбоните почти веднага започват да омекват, затова препоръчвам варианта с фурмите)
Аромат (по желание) - шушулка ванилия, канела и др. 
Добавка (по желание) - пуканки от амарант, сушени плодове, натрошени сурови ядки и др.
 
Начин на приготвяне:
Какаовото масло се разтопява на водна баня (нормалното му състояние е твърдо). Смесва се с какаото и подсладителя и се разбива в блендер или енергично на ръка. След получаване на хомогенна смес се прибавя избраната добавка (моята беше пуканки от амарант). Изсипва се в подходяща формасвен силиконова форма за бонбони, може да се използва и цяла форма за шоколад). Формата се слага в хладилника, за да се стегне сместа (ако трябва да съм откровена, аз я сложих направо във фризера, защото нямах търпение да видя крайния резултат), а после... после настъпва шоколадовото време! :)

P. S. Светлите бонбони във форма на бисквитка приготвих от какаово масло, сусамов тахан (защото в момента разполагах само с такъв), агаве и пуканки от амарант. Тъй като се разтапят много бързо обаче, предпочетох да не включвам рецепта за тях.

сряда, 20 януари 2016 г.

За етикетите, раковините и Фибоначи



Имало едно време едно момиче, което много обичало да се катери и да се разхожда по огради и парапети. Почти винаги падало, но това не било в състояние да спре порива му към височини. След всяко падане коленете му били буквално разбити, боляло го не малко, но приключението, дори и на половин-един метър над земята, си е приключение. Всеки знае, че усвояването на умението да летиш, преминава през етапа на паданията.

Появили се обаче хора, които решили, че трябва да го предпазят от нараняванията. Започнали да му повтарят, че за негово добро е да не продължава да се катери, щом не може, т.е. щом пада почти всеки път. Лепнали му етикет дори - "непохватно". И то повярвало - повярвало, че не може. И спряло. Станало предпазливо. Научило се да не се катери, за да не пада. Все по-чести ставали случаите, в които не предприемало действие, за да не направи грешка, за да не се провали. Не можело да си позволи да го боли именно защото му било отнето правото самò да се справя с болката си. Наистина било непохватно, но единствено към себе си.

В жеста на поставяне на етикети има нещо жестоко ограбващо - отнема се правото на човек да открива себе си, да се изненадва от себе си, от неподозираните си умения, защото той заживява живота на етикетите. Етикетът очертава плътни граници, които не са предизвикателство за изследване и преодоляване, а просто даденост.

Разбира се, момичето получавало и положителни етикети, но те също не били безобидни. Те го затваряли в клетката на перфекционизма. То знаело, че само миг невнимание и ще дойде разочарованието. Не искало да разочарова нито себе си, нито онези, които му поставяли красивите етикети. Разочарованието идва, когато нечии очаквания не се осъществят. Например, когато години по-късно етикетът "слънчице" станал на пух и прах заради мрачните утрини, заради бурите, които започнали да го спохождат, защото то така или иначе не било специално или необикновено и си имало съвсем обичайни бури понякога, с много дъжд и ураганен вятър... тогава се появило разочарованието. А какво е то, ако не очарование с една представка в повече? Положителните етикети са като програма, при която неминуемо се появяват бъгове или лингвистични недоразумения.
 
Парадоксално, но не само останалите му поставяли етикети - то самото също се заело с тази задача. Поставяло етикети не само на себе си, но от време на време и на други хора. След време се изморило и решило да се откаже от думите, дефинициите, назоваванията, за да се освободи от етикетите. Липсата на всичко това е наличие на тишина. Понякога в мълчанието човек разбира себе си и другите.

Когато отлепиш лейкопласт, почти винаги боли, затова трябва да го направиш с много бързо движение. Когато мястото е нежно, боли малко повече. Почти винаги мястото, върху което е била лепенката, остава леко по-бледо в сравнение с кожата наоколо. И напомня известно време за... нещо. Момичето се престрашило и започнало да отстранява етикетите... и тъй като душата е най-нежното нещо на света, то знаело, че със сигурност ще има болка - и наистина, боляло за миг, два или три, но не било нищо фатално. След това бледите очертания продължили да носят някакъв смътен спомен, но нека бъдем честни - човек трябва да помни, за да не губи връзката, а оттам и посоката.

Момичето си мислело, че с етикетите ще отхвърли голямо бреме от себе си, но нещо не било както трябва. Един ден си дало сметка, че върху етикетите е имало предимно съществителни и прилагателни имена, а глаголи напълно липсвали. И решило, напук, сега да се съсредоточи върху глаголите, защото именно при тях има действие. А без действие няма движение, няма развитие, няма живот. Вариант били и отглаголните съществителни - напр. обичане, приемане, танцуване, летене, писане и др. Спомнило си за редицата на Фибоначи (неочаквано и странно, но факт!). Нали се сещате - 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55... до безкрайност, като всяко следващо число е сума от предходните две и колкото по-големи са числата, толкова повече отношението на последните две се приближава до т.нар. златно сечение (универсален символ на хармония и съвършенство). Момичето си спомнило и за рапаните от детството си - от майка си знаело, че в раковина можеш да чуеш морето, стига само плътно да я прилепиш до ухото си. Доста по-късно разбрало, че това всъщност не е истина, но въпреки всичко след време щяло да разказва същата прекрасна измислица и на своето малко момиченце, заради любовта към морето. Характерният шум в раковината се обяснява с понятия като звуци, трептения, резонанс. Според момичето обаче там вътре се чувала тишината, умножена по много и клоняща към безкрайност.

Редицата на Фибоначи "рисува" спирала. Погледнете която и да е раковина и ще я видите. Стремейки се може би към златното сечение или по-скоро към себе си, момичето поело по своята спирала, която преди възприемало като омагьосан кръг или в най-добрия случай като лабиринт и все се губело или понякога оставало за дълго на едно и също място, заради страха от изгубване. Вече не премервало всяка своя крачка и не отричало нищо, което е било, просто продължавало напред, защото било наясно, че спиралата е прецизна, извънредна и следва причинно-следствени връзки. Не само с размах чертаело спиралата, но дори я дорисувало, украсявало, сътворявало. Започнало да изненадва себе си. Когато няма етикети, има изненади. До безкрайност...

Някои казват, че са го видели... не, не да скача с парашут, а само да танцува върху леда. Било избрало това, защото танцуването продължава, колкото ти поискаш, а наличието на лед рано или късно заличава всяка следа от непохватност, тъй като не можеш да си позволиш друг вариант. Разбира се, било на светлинни години от фигурното пързаляне, но танцът му бил не по-малко красив. Нямало наколенки поради естетически причини. Снабдило се с няколко синини, не много естетични, но дни след това именно те му помагали да не забрави неповторимото усещане да направиш нещо за първи път. Това е едно от усещанията, които карат човек да лети. А върху леда до последно, преди той да се стопи, се забелязвали множество очертания, напомнящи спирали.

понеделник, 18 януари 2016 г.

Парадокс



Наскоро един човек ми каза, че да пуснеш някого да си отиде от живота ти, не е равнозначно на това да се откажеш от него. Разбира се, веднага го отхвърлих, тъй като ми звучеше абсурдно, пасивно и парадоксално някак. Точно отказване си е и нищо друго! И как така ще се отказваш, няма ли да се бориш, няма ли да опиташ всички възможни начини да промениш ситуацията?! Беше ми необходимо известно време, за да го обмисля и да се отдалеча от първоначалната си реакция. Парадоксите са хубаво нещо. Държат те буден...

Да пуснеш някого да продължи напред без теб, наистина не означава непременно, че се отказваш от него. Точно напротив. В приемането, в уважението, в жеста няма и следа от отказ. Фактът, че съществува човек, който е достатъчно важен за нас, че да съумеем заради него да се преборим с его, привързаности, зависимости, съмнения и минало, може само да ни подсказва, че сме стигнали до етапа, когато сме способни и свободни да приемем безусловно чуждия избор. Без драма. Просто защото това е част от неговия, а и от нашия път. По този начин приемаме и себе си. И продължаваме с ново умение - да надделяваме над его, привързаности, зависимости, съмнения и минало. И кой знае, някой ден, в някоя реалност, в някой живот, може да се срещнем отново. Защото душите помнят.

"...Единственото, което знам, е, че винаги срещаме отново хората, които сме обичали преди, виждаме ги... поне още веднъж." (из "Моят път към теб", Никълъс Спаркс)

Има само един път - нашият собствен. Той неизменно ще се пресича и дори понякога за даден период от време ще се преплита и слива с нечии други пътища, но най-важното е какво се случва именно на него. Няма драми, има избори и уроци. А ако повторна среща не се осъществи, ще знаем, че поне не сме подминали поредния парадокс, разпознат като знак и трансформиран в опитност.

неделя, 10 януари 2016 г.

Посоки, съвпадения, синхроничности




Написах следващите редове не защото някой би се интересувал къде съм живяла и работила, а защото те са илюстрация на низ или мрежа от синхроничности*, случили ми се за последните 10 години (и сега си давам сметка, че именно 10 януари 2006 г., колкото и формално да звучи, беше начало на нов етап в живота ми, т.е. избистрянето на това през последното денонощие под формата на текст няма как да е било случайно). Иска ми се да покажа, че по един или друг начин човек сам чертае пътищата си и винаги се връща там, където си е проправил пътечка някога. Винаги се връщаме към нещо познато - например места, личности... И нещата не се заключават в случайни обстоятелства и съвпадения, а в направени избори и закономерности. За всяко нещо има причина. Затваряме цикли, след което се отварят нови. Написах тези редове и вероятно защото в момента имам нужда от карта или поне от проверка на личния компас (често се случва нещо да ми се изясни, след като напиша текст за него).

Докато живеех в Студентски град, през лятото преди магистратурата останах в София, за да си потърся работа. Тогава доста често с най-добрата ми приятелка ходехме до местоработата на брат й на бул. "Ал. Стамболийски". В края на лятото започнах работа в едно радио в ж.к. "Дървеница".

След като напуснах радиото в ж.к. "Дървеница", започнах работа на бул. "Ал. Стамболийски". Там, случайно или не, се намираше шоурумът на фирмата, в която бях кандидатствала. Скоро след това се преместих да живея в ж.к. "Зона Б5", непосредствено зад Mall of Sofia, който се намира на ъгъла на ул. "Опълченска" и бул. "Ал. Стамболийски". 

Офисът на фирмата, в която работех, след време се премести в ж.к. "Младост". Приблизително тогава стартираше строежът на The Mall на бул. "Цариградско шосе" и ние искахме да ги привлечем за клиент. Фирмата продаваше санитарен фаянс, гранитогрес, обзавеждане. Най-големите сделки бяха с хотели, жилищни комплекси от затворен тип и молове.

След като кризата удари строителния бизнес и не малко обекти бяха замразени, реших да си потърся друга работа. Ходих на три последователни интервюта в едно списание. Позицията беше за главен редактор, а офисът - в ж.к. "Хладилника". Не започнах работа там. На финала останахме аз и още един кандидат, но предпочетоха него заради редакторския опит, който имаше. 

Не след дълго започнах работа в голяма компания. Местоработата беше в ж.к. "Хладилника". Компанията след известно време премести централата си на бул. "Цариградско шосе" в офис сградата, прилепена към същия онзи мол, където бях ходила, когато всичко там беше още само кал и дървени скелета. След известно време се преместих да живея в ж.к. "Младост". 

Излиза, че някак първо съм правила пунктири, след това линии, а точките са недвусмислено определени - ж.к. "Дървеница", бул. "Ал. Стамболийски", ж.к. ладост", ж.к. "Хладилника", бул. "Цариградско шосе". За да затворим кръга, ще кажа, че сестра ми отскоро живее в ж.к. "Дървеница". Често й ходя на гости. За последните години е имало няколко периода, в които сме живели заедно, и нещата може да са се преплели някак. А и сега се сещам, че тя ме беше придружила на едно от интервютата в радиото в ж.к. "Дървеница". Трябва да й го припомня. Би могло да се допусне, че нашите пътища и тези на хората, които са ни близки, си взаимодействат по някакъв начин.

И сега малко за сънищата. Случвало ми се е да сънувам нещо, което много съм искала да ми се случи в действителност, но на съответния етап е било по-скоро в полето на НЕвероятностите. Един конкретен сън отпреди години, за който си спомням ясно, е свързан с определен човек и с отношенията ми с него. Тогава си мислех, че сънуваното е всичко друго, но не и вероятност, а още по-малко потенциална реалност. В крайна сметка се случи, макар и не на следващия ден, а месеци по-късно. Ако съществуват паралелни вселени, паралелни реалности, безброй много измерения, във всяко едно от които се проявява отделна потенциално мислима възможност, всеки един различен избор, защо не сънищата да са един от мостовете между всичко това? Както и да стоят нещата в действителност, е добре човек да има виждане или по-скоро да се научи да развива у себе си някакъв тип сетивност относно синхроничностите, защото те са знаците по пътя. Най-често обаче си даваме сметка за тях от дистанцията на времето. 

Мисля, че доста се заседях на последните точки, но... както казват руснаците: "да поседнем преди тръгване".


*Синхроничността е явление на уж случайно стичащи се съвпадения в живота ни. Случайността обаче е само привидна, а синхроничните явления са причинени от ментално емоционалния ни когнитивен живот. Например, мислим си за някого, а той след малко се обажда по телефона или го срещаме зад ъгъла. Или сънуваме определена ситуация и тя се случи почти едно към едно на следващия ден. Или ако сме в добро настроение, просто като си живеем живота, ни се случват един куп хубави неща - обективно, не просто защото виждаме света през призмата на доброто си настроение и правим проекция, но реалните житейски обстоятелства се синхронизират така, че ни върви като на нож в масло. И обратното - когато сме емоционално "долу", сякаш всичко е против нас. Сега тук психологическото обяснение за субективната проекция е в пълна сила. Това, което обаче психологията или която и да е наука не може да обясни, е обективната промяна на стечението на обективните обстоятелства според вътрешното състояние на човека. Юнг нарича подобни явления синхроничности. (източник – Уикипедия)

вторник, 5 януари 2016 г.

Лични еквилибристики



Словесните еквилибристики са загуба на време.
Любовните еквилибристики са загуба на смисъл.
Житейските еквилибристики са загуба на път.

Стремежът към равновесие е един от сигурните начини за изгубване на себепространство. Оказва се, противно на очакваното и общоприетото, но и в унисон с тях, че балансът, премереността и примерността често образуват оксиморон с полета, себеизразяването и изключителността. Златната среда срещу периферията, която е изтъкана от крайности. Отвъд компромиса на средата (сега си давам сметка, че оттам идва "посредственост"), в периферната (не)възможност, са мислими поривът, трепетът, мечтата. Не са гарантирани, но са пожелавани, което ги прави на един дъх разстояние.

Словесните еквилибристики са загуба на време. Но пък някои загуби са неотложни и необходими. Дори и тези на смисъл и път. Най-вече те. Заради намирането след това. Повечето загуби, ако си ги позволим, са всъщност намиране. На липсващи парчета, цветове и посоки. На разместени думи, знаци и целувки. Всяко намиране е изненадващо и вълнуващо. Всяко намиране е самодостатъчно. До следващото. Винаги има следващо.

Словесните еквилибристики са загуба на време. Но пък намерих (не)предвидимата илюзия за смисъла и разнопосочността в хоризонтите по пътя. На един дъх разстояние.

Словесните еквилибристики са загуба на време. А времето не съществува.

понеделник, 4 януари 2016 г.

Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели


XXI

Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, - какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата. - За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете... мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...
 

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.


Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.
 


Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.
 


И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.


из "Малкият принц", Антоан дьо Сент-Екзюпери

неделя, 3 януари 2016 г.

ЧНГ 2016



Обичайте себе си, грижете се за себе си, дръжте на поетите към себе си обещания.
Търсете.

Четете.
Учете.
Експериментирайте.
Обичайте.
Прегръщайте.
Целувайте.
Танцувайте.
Усмихвайте се.
Мечтайте.
Спортувайте.
Творете.
Пътешествайте.
Променяйте се.
Осмелявайте се.
Не отлагайте.
Следвайте сърцето си, за да бъдете в хармония със себе си.
Следвайте знаците, за да бъдете в хармония с пътя си.
Бъдете отговорни и знайте, че всичко, което търсите, вече е във вас самите.
И може би вместо абревиатурно, е добре да се научим да изписваме думите и изреченията в живота си изцяло, калиграфски и подчертано. Защото всичко има значение.