Тя е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко.
Започна да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение.
Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино.
И да пътува много обича.
Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката.
Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение
.

сряда, 20 януари 2016 г.

За етикетите, раковините и Фибоначи



Имало едно време едно момиче, което много обичало да се катери и да се разхожда по огради и парапети. Почти винаги падало, но това не било в състояние да спре порива му към височини. След всяко падане коленете му били буквално разбити, боляло го не малко, но приключението, дори и на половин-един метър над земята, си е приключение. Всеки знае, че усвояването на умението да летиш, преминава през етапа на паданията.

Появили се обаче хора, които решили, че трябва да го предпазят от нараняванията. Започнали да му повтарят, че за негово добро е да не продължава да се катери, щом не може, т.е. щом пада почти всеки път. Лепнали му етикет дори - "непохватно". И то повярвало - повярвало, че не може. И спряло. Станало предпазливо. Научило се да не се катери, за да не пада. Все по-чести ставали случаите, в които не предприемало действие, за да не направи грешка, за да не се провали. Не можело да си позволи да го боли именно защото му било отнето правото самò да се справя с болката си. Наистина било непохватно, но единствено към себе си.

В жеста на поставяне на етикети има нещо жестоко ограбващо - отнема се правото на човек да открива себе си, да се изненадва от себе си, от неподозираните си умения, защото той заживява живота на етикетите. Етикетът очертава плътни граници, които не са предизвикателство за изследване и преодоляване, а просто даденост.

Разбира се, момичето получавало и положителни етикети, но те също не били безобидни. Те го затваряли в клетката на перфекционизма. То знаело, че само миг невнимание и ще дойде разочарованието. Не искало да разочарова нито себе си, нито онези, които му поставяли красивите етикети. Разочарованието идва, когато нечии очаквания не се осъществят. Например, когато години по-късно етикетът "слънчице" станал на пух и прах заради мрачните утрини, заради бурите, които започнали да го спохождат, защото то така или иначе не било специално или необикновено и си имало съвсем обичайни бури понякога, с много дъжд и ураганен вятър... тогава се появило разочарованието. А какво е то, ако не очарование с една представка в повече? Положителните етикети са като програма, при която неминуемо се появяват бъгове или лингвистични недоразумения.
 
Парадоксално, но не само останалите му поставяли етикети - то самото също се заело с тази задача. Поставяло етикети не само на себе си, но от време на време и на други хора. След време се изморило и решило да се откаже от думите, дефинициите, назоваванията, за да се освободи от етикетите. Липсата на всичко това е наличие на тишина. Понякога в мълчанието човек разбира себе си и другите.

Когато отлепиш лейкопласт, почти винаги боли, затова трябва да го направиш с много бързо движение. Когато мястото е нежно, боли малко повече. Почти винаги мястото, върху което е била лепенката, остава леко по-бледо в сравнение с кожата наоколо. И напомня известно време за... нещо. Момичето се престрашило и започнало да отстранява етикетите... и тъй като душата е най-нежното нещо на света, то знаело, че със сигурност ще има болка - и наистина, боляло за миг, два или три, но не било нищо фатално. След това бледите очертания продължили да носят някакъв смътен спомен, но нека бъдем честни - човек трябва да помни, за да не губи връзката, а оттам и посоката.

Момичето си мислело, че с етикетите ще отхвърли голямо бреме от себе си, но нещо не било както трябва. Един ден си дало сметка, че върху етикетите е имало предимно съществителни и прилагателни имена, а глаголи напълно липсвали. И решило, напук, сега да се съсредоточи върху глаголите, защото именно при тях има действие. А без действие няма движение, няма развитие, няма живот. Вариант били и отглаголните съществителни - напр. обичане, приемане, танцуване, летене, писане и др. Спомнило си за редицата на Фибоначи (неочаквано и странно, но факт!). Нали се сещате - 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55... до безкрайност, като всяко следващо число е сума от предходните две и колкото по-големи са числата, толкова повече отношението на последните две се приближава до т.нар. златно сечение (универсален символ на хармония и съвършенство). Момичето си спомнило и за рапаните от детството си - от майка си знаело, че в раковина можеш да чуеш морето, стига само плътно да я прилепиш до ухото си. Доста по-късно разбрало, че това всъщност не е истина, но въпреки всичко след време щяло да разказва същата прекрасна измислица и на своето малко момиченце, заради любовта към морето. Характерният шум в раковината се обяснява с понятия като звуци, трептения, резонанс. Според момичето обаче там вътре се чувала тишината, умножена по много и клоняща към безкрайност.

Редицата на Фибоначи "рисува" спирала. Погледнете която и да е раковина и ще я видите. Стремейки се може би към златното сечение или по-скоро към себе си, момичето поело по своята спирала, която преди възприемало като омагьосан кръг или в най-добрия случай като лабиринт и все се губело или понякога оставало за дълго на едно и също място, заради страха от изгубване. Вече не премервало всяка своя крачка и не отричало нищо, което е било, просто продължавало напред, защото било наясно, че спиралата е прецизна, извънредна и следва причинно-следствени връзки. Не само с размах чертаело спиралата, но дори я дорисувало, украсявало, сътворявало. Започнало да изненадва себе си. Когато няма етикети, има изненади. До безкрайност...

Някои казват, че са го видели... не, не да скача с парашут, а само да танцува върху леда. Било избрало това, защото танцуването продължава, колкото ти поискаш, а наличието на лед рано или късно заличава всяка следа от непохватност, тъй като не можеш да си позволиш друг вариант. Разбира се, било на светлинни години от фигурното пързаляне, но танцът му бил не по-малко красив. Нямало наколенки поради естетически причини. Снабдило се с няколко синини, не много естетични, но дни след това именно те му помагали да не забрави неповторимото усещане да направиш нещо за първи път. Това е едно от усещанията, които карат човек да лети. А върху леда до последно, преди той да се стопи, се забелязвали множество очертания, напомнящи спирали.