Тя е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко.
Започна да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение.
Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино.
И да пътува много обича.
Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката.
Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение
.

вторник, 5 януари 2016 г.

Лични еквилибристики



Словесните еквилибристики са загуба на време.
Любовните еквилибристики са загуба на смисъл.
Житейските еквилибристики са загуба на път.

Стремежът към равновесие е един от сигурните начини за изгубване на себепространство. Оказва се, противно на очакваното и общоприетото, но и в унисон с тях, че балансът, премереността и примерността често образуват оксиморон с полета, себеизразяването и изключителността. Златната среда срещу периферията, която е изтъкана от крайности. Отвъд компромиса на средата (сега си давам сметка, че оттам идва "посредственост"), в периферната (не)възможност, са мислими поривът, трепетът, мечтата. Не са гарантирани, но са пожелавани, което ги прави на един дъх разстояние.

Словесните еквилибристики са загуба на време. Но пък някои загуби са неотложни и необходими. Дори и тези на смисъл и път. Най-вече те. Заради намирането след това. Повечето загуби, ако си ги позволим, са всъщност намиране. На липсващи парчета, цветове и посоки. На разместени думи, знаци и целувки. Всяко намиране е изненадващо и вълнуващо. Всяко намиране е самодостатъчно. До следващото. Винаги има следващо.

Словесните еквилибристики са загуба на време. Но пък намерих (не)предвидимата илюзия за смисъла и разнопосочността в хоризонтите по пътя. На един дъх разстояние.

Словесните еквилибристики са загуба на време. А времето не съществува.