Тя е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко.
Започна да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение.
Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино.
И да пътува много обича.
Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката.
Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение
.

събота, 31 октомври 2015 г.

Криворазбраната любов



Jardin de Tuileries, Paris
Снимка: личен архив



Търся любов. Истинска любов. Абсурдна, неудобна, всепоглъщащa…  любов, при която не можем един без друг. И не мисля, че тази любов се намира тук, в този скъп апартамент в прекрасния хотел в Париж.“

Харесвах тези думи на Кари Брадшоу. Но дали истинската любов е именно такава? Искаме ли я така описана за себе си? По-важен обаче е въпросът дали с всички анализи и дефиниции, очаквания и представи, предубеждения и клишета, с всички чужди и свои романи, драматизации и екранизации не саботираме постоянно любовта.

Кари си тръгна, за да връхлети именно върху любовта, която търси. Да се приюти в нея. И без да сме чели Юнг, няма как да не отбележим, че й се получи някак синхронично. Финалът ми навява асоциация с „Отнесени от вихъра“. Не знам дали ефектът е търсен, но, доколкото си спомням, любовта там беше абсурдна, неудобна, всепоглъщаща“. Книги, превърнати в успешни филмови сценарии.

Обичам Париж. От 13-годишна мечтаех да отида там и отидох - на меден месец. Преди рядко успявах да избягам от клишетата, пък и през някои просто се изисква да преминеш, защото са красиви и защото в определен етап имаш нужда от това. Но клише или не, в Париж се почувствах уютно.

Кари и Тузаря, Скарлет О‘Хара и Рет Бътлър са емблематични двойки, но моите истински герои бяха баба и дядо. Възхищавах им се. Хармония, неизменно уважение, благост и безусловно приемане на другия с всичките му плюсове и минуси. И изглеждаше така, все едно минуси изобщо нямаше. Така ги помня. Едва ли са анализирали любовта си, просто са я живеели. Баба не е имала стая пълна с дизайнерски дрехи и обувки и рубрика в известен вестник или списание, нито дядо е бил „тузар“. И в „града на любовта“ не са ходили. Доколкото ги познавах, и от драмата са били далеч. Съмнявам се някога тяхната любов да е била „абсурдна, неудобна, всепоглъщаща“. Но съм сигурна в едно – те не можеха един без друг, а на мен ми беше уютно с тях.

Парадоксално или не, изживях парижката си мечта донякъде сама. Леко се разочаровах, но по-късно си дадох сметка, че е невъзможно и ненужно да се опитваш да вписваш в сценариите си когото и да било. Не че това ми спести впускането в драматизации и екранизации... И там, някъде по средата между филмовите двойки и баба и дядо, има от всичко - любов, грижа, гняв, обида, разочарования, възхищение, уважение, даване, споделяне, отнемане, викове, тишина, раздели, събирания, съмнения, решения.

Преди години един човек ми каза, че любовта е решение. Не ми хареса. Звучеше ми толкова прагматично и антиромантично и беше в пълен разрез с моите главозамайващи клишета и разтърсващи сценарии. Но е вярно – тя не е романтика, решение е. Решение да избягаш, да се върнеш, да започнеш, да продължиш, да се оставиш на течението или да напуснеш зоната си на комфорт. И всичко - в търсене на уюта, на себе си и на този, без когото не можеш.