Учили са ни, че животът е борба, а всъщност той е чисто и просто игра. Играта е най-ефективният метод за учене, защото се осъществява посредством свобода и преживяване. Когато не чакаш някой да ти разкаже, а се хвърляш сам да преминеш през всичко. Децата владеят това умение, което с течение на времето закърнява у възрастните. Ние сякаш все се пазим да не сбъркаме, да не се ударим, дори се отказваме, докато у детето е заложен целият възможен устрем, с който то изследва границите. Проверката на наученото често разпознаваме като трудности, проблеми и препятствия, а всъщност това са така необходимите по пътя ни напред възможности, предизвикателства и синхроничности.
Животът не е стечение на външни обстоятелства. Да, те безспорно съществуват, но най-вече за да имаме поле за действие и поводи за творчество.
Животът не е състезание. А ако е, то е само за да се състезаваме със самите себе си - когато съпоставяме своето днешно със своето вчерашно "аз".
Редим пъзели и търсим липсващи парчета и отговори, а те се оказват точно под носа ни.
Играем на карти и случваме късмета си сами.
Играем шах и, обмисляйки всякакви тактики и стратегии, правим неочаквани рокади.
Губим на "не се сърди, човече", но въпреки това, от суеверие или от инат, всеки път избираме един и същи цвят пионки.
Играем на домино и, вместо да подреждаме разумно, сътворяваме малък ефект на доминото. Ей така, на шега.
Понякога играем на думи и асоциации. Смислите убягват за сметка на недоразуменията, но и нерядко се ражда нещо вдъхновяващо - достатъчно, за да излезем и следващия път от мълчанието си.
Случва се да играем и на криеница - във взаимоотношенията си с другите или дори със самите себе си.
От време на време играем на светлини и сенки. И тъкмо когато сенките започнат да ни се струват в повече, ненадейно някое слънчево зайче преобръща цялата картина.
Която и да е вашата игра, знайте, че единственото правило, което може да съществува, е да следвате себе си. Дръзновено, вдъхновено, красиво.
